Прика зките на дядо София, 2018 Приказките на дядо © Кирил Танев, художник © Костадин Костадинов, съставител и редактор © Издава Издателска къща „Пан“ 1000 София, ПК 791, тел.: 02/ 974 31 65 тел.: 0885 196 267 (търговски отдел) Печат „Образование и наука“ ЕАД ISBN 978-954-660-894-9 АКОМ ДО Е Гостът всякакви дин време бил селянин за така гозби. обед, отишъл изгладнял, поканили у кума че госи на на на трапеза, мига гости. грабнал Щом отрупана дошло една с мръвка и цялата я налапал. Да, но месото било горещо и той се опарил. Затова отворил уста и вдигнал глава наго- ре. Взел да мига и да зяпа тавана. За да не разберат, че се е опарил, попитал: – Куме, хубави греди имате! – (По таваните на старите къщи се виждат гредите.) – Откъде ги сякохте? – От Лаком дол, кумец – отвърнал кумът и погледнал горещата гозба. 3 М Р Е И ИЯТ просят И милостиня. гладували мало По цели едно дни и време ходели лежал един от той къща човек под на сенките, –къща много из а мързелив. децата селотому да Селяните, като минавали край мързеливеца, се спирали и започвали да го хокат. – Децата ти скитат немили-недраги, целият народ се труди, а ти лежиш. Не те ли е срам? Вдигай се и тръгвай на работа! – Работа ли е – не ми я хвалете! – отвръщал мързеливият и се обръщал на другата страна. Веднъж той се надигнал и отишъл при селския поп. Ре- къл му: 4 – Дядо попе, опей ме и викай селяните да ме заровят жив. – Защо? – попитал учуден попът. – Защото ми додея да ме хокат хората. Мира ми не да- ват. Всеки ден ме ругаят, задето не съм работел. Ще ида на оня свят – да си полежа спокойно. – Може – съгласил се попът, опял го, викнал двама души да го вдигнат с носилото. Понесли го към гробището. Попът върви напред и кла- ти кадилницата, а носачите – подире му. По пътя ги срещ- нал един работлив човек. – Къде сте го понесли? – попитал той. Носачите му отвърнали: – На гробището, ще го заровим. – Стойте, така не бива. Жив човек заравя ли се в гроб! Но кажете ми, защо сте го помъкнали? 5 Носачите му разправили как стои работата. Трудолю- бивият се позамислил и рекъл на оня в носилото: – Слушай, я стани и ела у дома да ти дам едно кринче жито, та да имаш хляб, додето припечелиш нещо. Мързеливият се понадигнал и попитал: – Ами мляно ли ще го дадеш? – Хубава работа! Ще ти го дам немляно. – Тогава носете ме – обърнал се той към двамата носа- чи, – в гробището. Не е за мене такова жито. Трябва да го карам на воденица, че да го меля, че да го връщам вкъщи, че да го меся, че да го пека, че да го ям – дълга и широка работа. По-добре в гробището! Отнесли го в гробището. Изкопали един трап и спусна- ли живия човек вътре. Затрупали го с пръст, но му сложи- ли една тръба от устата навън – да диша. Попът прочел молитвата, раздрънкал кадилницата над купчината и си отишъл заедно с гробарите. 6 През нощта работният селянин си рекъл: „Я да ида да излекувам от мързела оня, дето лежи в гроби- щето”. Облякъл черни дрехи, нацапал си лицето със сажди, сложил си рога на главата, отишъл и разровил живозакопания с една мотика. – Ставай! – сритал го той. – Кой си ти? – стреснал се от сън закопаният и ско- чил. – Аз съм дяволът – отвърнал рогатият. – Днес, като делихме душите на умрелите, твоята се падна на мене. Аз съм ти господар. Каквото ти заповядам – ще го вършиш или ще те проводя да гориш в един наже- жен казан, пълен с вряла смола. Свършено е вече с твоето лежане. Мързеливият се разтреперил: 7 – Каква работа има за мене? – попитал той. – Хе там, виждаш ли, на долния край на гробището има една грамада камъни. Всичките да ги изнесеш на горния край на гробището. Тръгвай! Додето съмне, искам камъ- ните да бъдат горе. Мързеливият се запретнал и помъкнал тежките камъ- ни. Носил, пъшкал, препъвал се, падал, ставал, целият по- тънал в пот. Като ги пренесъл, при него пак дошъл преоб- леченият с камшик в ръка: – Ела сега да ти платя! – рекъл му той и го вързал за едно дърво, плюл си на ръцете и започнал да го бие с камшика. Като го напердашил хубаво, рекъл: – Дяволът тъй плаща на слугите си! Влизай сега пак в гроба! И го повлякъл към трапа. Мързеливият влязъл. Неговият мъчител хвърлил две- три лопати пръст отгоре му и си отишъл. Съмнало се. Погребаният, като дошъл на себе си, по- шавнал и щом усетил, че отгоре му има малко пръст, ско- чил от гроба и – беж към село. Отишъл си вкъщи запъхтян, грабнал една секира и се втурнал към гората. Започнал да сече дърва. Минал край него един съселянин и го поздравил: – Добър ден, брате! Какво ново-вехто носиш от оня свят? – Остави се – отвърнал мързеливият, – не е за разказва- не: товарят те с камъни цяла нощ, а за награда почват да те бият, додето ти наместят кокалите! – Довечера ще се върнеш ли пак в гробището? – попитал го съселянинът. – Дума да не става! Цялата гора ще изсека, само на дяво- ла ратай не ставам. И продължил да сече. 8 9 Р АТА РА ОТА СРАМ А МА СТОРА Н – Майсторе, като а при един дърводелец се баща гледай спазарили, му добре се да родило бащата си да поръча изпипаш момченце. рекъл: люлка люлката! за Отишъл детето. След той – Аз люлката ще я изпипам – отговорил дърводелецът. – Но за това се иска време. Нали знаеш: бързата работа – срам за майстора. – Добре, добре – рекъл бащата. Подир една седмица той отишъл да си вземе люлката. – Не е готова – казал майсторът. – Ти люлка ли искаш или да ти скова набързо едно сандъче. Казах ти: бързата работа – срам за майстора! След месец бащата пак отишъл да си търси люлката, но тя още не била готова. Не била готова и след година – а тогава вече детето било проходило, та нямало и нужда от люлка! Минало време. Момчето пораснало, станало момък за женене. После момъкът се задомил. Родило му се дете. – Слушай, сине – сетил се тогава баща му. – Когато ти се роди, заръчах на дърводелеца една люлка за тебе. Иди да я вземеш, поне твоето дете да спи в нея. Отишъл синът при дърводелеца и му рекъл: – Майсторе, идвам за люлката, която баща ми е заръ- чал, когато съм се родил. Трябва ми за моето детенце. – Какви припрени хора! – викнал дърводелецът. – Ей сега му се родило дете и на мига иска люлка! Не може така. Ще почакаш! Аз и на баща ти казвах, и на тебе повтарям: бързата работа – срам за майстора. 10 11 Е Е О Е Я А наглия В всичките едно на крадец. големия село пари. на мегдан някой Събрали и си взели работен се жителите да умуват човек на как цялото откраднали да уловят село Изведнъж един селянин извикал: – Братя, гледайте! На крадеца шапката гори! Тогава един млад момък бързо грабнал шапката от гла- вата си и я хвърлил на земята. Така се издал крадецът. 12 ОСТЕ ЕТО било О цялото обяд, тишло сутрин окаляно. прибрало едно си играло момче се на и на седнало воля, гости а на щом на вуйчо масата дошло си. – Там време както цяла си за – Бре, кога успя така да се изцапаш – казал му вуйчото. – Върви да се измиеш! – Ти пък, вуйчо! – отвърнало момчето. – Защо да се мия, нали подир малко пак ще се изцапам. – Добре, щом искаш, стой си така! – рекъл вуйчото и се запилял по двора. Момчето поседяло на празната маса, поседяло, пък изля- зло при вуйчо си и го попитало: – Няма ли вече да обядваме? Съвсем огладнях. – Няма, вуйчовото. Защо да обядваме, нали подир малко пак ще огладнеем. 13 П О А ПА АР О тишъл Много нинът Срещнал се харесало му Глупчо и продавал един на на Глупчо селянин пазар. хубаво петлето, Видял от петленце. тяхното там но нямал село. много пари Съселя- неща. да го купи. И когато съселянинът се заприказвал, Глупчо бързеш- ком вдигнал петлето и го мушнал в пазвата си. Обърнал се след малко съселянинът, завайкал се, затършувал. Няма петел, няма дявол! По едно време петлето шавнало в пазвата на Глупчо: „Ку- куригу-ууу!” Хората си гледали работата и никой не обърнал внима- ние. Но Глупчо се уплашил, решил да провери дали не са чули. – Вие чухте ли петле да кукурига? – попитал той гузно хората, които били край него. – Не сме. – И аз не съм чул – успокоил се Глупчо. Ала съселянинът видял, че пазвата му е много издута и се досетил: – Чакай, ще те изцеря аз тебе довечера! 14 Тръгнали надвечер да си отиват. Съселянинът настигнал Глупчо, заприказвал го, сдружили се. Вървели, вървели – уморили се. Взело да се стъмнява. – Дали ще можем да стигнем в село преди изгрев? – по- питал съселянинът. – Май че няма да успеем. Далеко е. – Ами знаеш ли какво? – подел пак съселянинът. – Хайде да се носим. Аз ще те нося, додето пропеят петлите. А след това ти мене. Искаш ли? – Искам. 15 Яхнал Глупчо съселянина, като си мислел: „Ех, че го излъ- гах! Додето пропеят петлите, вече ще сме стигнали в наше село.” Ала щом изминали стотина крачки, съселянинът се пре- сторил на петел и изкукуригал. „Кукуригууу!” – отвърнало изведнъж петлето от пазвата на Глупчо. – Хайде слизай, петлите пропяха! – рекъл съселянинът. – А бе, какво търсят петли тука сред нивята? – казал уп- лашено Глупчо. – Трябва да е моето петленце, дето се загуби днес на па- зара. По гласа го познавам. Сигурно се е покачило на някоя круша край пътя и пее. 16 – Ами! – рекъл Глупчо. – Аз не чух нищо. Тебе ти се е при- чуло. – Може. Като повървели още малко, съселянинът пак изкукури- гал. Петлето му отговорило. – Яаа! Добре ли чух? Каква е тая птица, дето пее в пазва- та ти, бе? – Каква птица? – разтреперил се Глупчо. – Нищо няма в пазвата ми. Ами май петлите пропяха. – Е, щом са пропели петлите – усмихнал се съселянинът, – слизай тогава, та да те яхна аз! – Добре – съгласил се Глупчо. Яхнал го съселянинът. Тръгнал Глупчо. Колкото бърза, пӝ бърза. Започнал най-сетне да тича. 17 – Браво бе – позасмял му се съселянинът, – ти си бил цял кон! – Аз така си вървя винаги – рекъл Глупчо, а си мислел: „Ех, дано стигна в село, додето не са се разпели петлите, че ще ме издаде това проклето пиле!” Тичал, тичал, тичал – най-сетне стигнали селото. Било още тъмно. Не били пели още първи петли. Съсе- лянинът слязъл, навел се уж да си оправи цървулите, па из- кукуригал. Ех, че като се разпели петлите! Цялото село екнало: „Ку- куригу, кукуригу”. А петленцето от пазвата на Глупчо също взело да се обаж- да. Съвсем се объркал Глупчо. – А бе, наистина – рекъл съселянинът, – струва ми се, че моето петленце се обажда от твоята пазва. Я се разкопчай да видим! Бръкнал и извадил петлето. – Яаа, то било! Ами защо е в пазвата ти? – Че знам ли аз! – отвърнал Глупчо. – Може... може да ни е видяло от крушата. Припнало е след нас и както тичах, пазвата ми се разтворила, а то – хоп, скочило вътре! – Гледай ти, тъй трябва да е станало – повярвал му уж съселянинът, пък си взел петлето и си тръгнал. Глупчо останал сам. Очите му се налели. Без малко щял да заплаче от умора, от срам и яд: но като размислил мал- ко, утешил се и си рекъл: – Наистина носих него, носих и петлето му чак до село, ама пък накрая му теглих такава една лъжа, че свят му се замая. Повярва ми човекът, че петлето само е влязло в па- звата ми. Умна глава нося аз, така е! 18 19 КО А КОКО КА Ж владетелят ивял Веднъж Думата събрал някога му – на по била голяма един повод закон, строг, софра поредна всички всичките но победа справедлив треперели си на съветници войската, от султан. него. и министри. Като ги гледал какви ниски поклони му пра- вят, султанът им рекъл: – Знам, че всички се боите от мене, но ще ви призная нещо. И аз се боя, боя се от жена си. Откога сме женени, а още не мога да я укротя. Нищо, че управлявам огромно царство, вкъщи тя ме командва. Та, да ви питам... вие как се оправяте с жените си? Съветниците и министрите до един си признали, че и тях ги командват жените им. Тогава султанът наредил да му съберат двеста коня и двеста кокошки и рекъл: – Хайде да тръгнем из царството. На мъж, който команд- ва в къщата си, ще му даваме кон. В който дом командва жената – ще даваме кокошка. Речено – сторено. Тръгнали султанът и свитата му из царството. Ходили тук, ходили там, где що мъж срещали, питали го кой командва вкъщи. Всички си признавали, че ги командва жената. След дълги скитания и разпитвания султанът и съветниците раздали всичките двеста кокошки, а кон на кого да дадат не намерили. На връщане срещнали един як каменоделец, който дя- лал огромен камък. Работел той в двора си – цепел с всичка сила камъка с голям чук и длето. Бил много черен, изпечен от слънцето. Спрели се при него султанът и съветниците. Рекли му: 20 21 – Хей, майсторе, като те гледаме колко си силен, ще те питаме: кой командва в твоята къща – ти или жена ти? – Ако жена ми си позволи да командва – отговорил ка- меноделецът, – аз с чука така ще я халосам по главата, че... – Бре, че юнак! – усмихнал се султанът, избрал от конете един бял жребец и го подарил на каменоделеца. Зарадвал се майсторът, яхнал коня и гордо препуснал към дома си. Жена му, като го зърнала, питала го: – Кой ти даде този кон? Каменоделецът всичко Ӝ разказал, а жената му рекла: – Само ако можеше да се видиш! Какъвто си почернял от слънцето, приличаш на черна чума върху бял кон. Защо не си поиска черен жребец? Я върни тоя бял кон и го за- мени с черен! Каменоделецът обърнал жребеца и застигнал султана. – Може ли – рекъл му, – да върна белия жребец и да го заменя за някой черен? 22 – Защо реши така? Какво му е на коня? – учудил се сул- танът. – Аз си го харесвам – отвърнал майсторът, – ама жена ми реши, че не ми прилича бял жребец и заръча да го заменя. Като чул това, султанът се засмял и наредил на хората си: – Вземете му коня и му дайте една кокошка, че да я носи на жена си! Прибрал се каменоделецът вкъщи с кокошката в ръце. – Къде е конят – срещнала го жена му, – и защо ми я но- сиш тая кокошка? Той отговорил: – Султанът ми взе коня и ти изпраща кокошка. А жената се развикала: – А бе, глупако, дава ли се кон за кокошка? – И дотам се стига, когато жената командва в една къща – рекъл каменоделецът. 23 ТРИ М И А И Н По пътя клюмнала река. атежали минали дългите и трима се навела години шопи безпомощно – на три една умни стара над глави. дълбоката върба. Видели Тя върбата, спрели се и най-умният рекъл: – Братя, какво ли си мисли тая старица над тая бистра водица? – Трябва за вода да е жадна! – Хайде да я напоим! – Няма кофа, братя, как ще я напоим? Най-умният рекъл: – Ще се хвана аз за клоните Ӝ – ще увисна, ще се хване друг за краката ми – ще увисне, ще се хване третият за не- говите – и той ще увисне. Ще натегнем, ще наведем върба- та над водата и ето ти – станала добрината. Рекли и направили го. Хванал се най-умният за клоните и увиснал. Вторият увиснал за краката му, а третият увиснал за краката на вто- рия. Натежали тримата и върбата почнала да се навежда. Но ръцете на първия взели да се изплъзват и работата станала опасна. – Дръжте се здраво, братя – извикал той, – да си плюя на ръцете! Послушали го те, хванали се яко, а той пуснал ръце да плюе на тях. И... хоп – цамбурнали тримата умници във водата и се удавили. 24 25 СМЕ А А Е дин ското – Двамата едно Я, синко човек кладенче, вървели, – тръгнал рекъл та що налей бащата, със вървели сина малко – слез си и водица ожаднели. към в тоя съседното дол! да пийнем! Има в село. ни- Синът отишъл в дола, но там го хванали разбойници. А бащата го чакал, чакал, пък подвикнал: – Ей, синко, къде се изгуби? Синът се обадил: – Татко, при кладенчето съм. Разбойник хванах. – Доведи го, доведи го! – извикал бащата. – Ама не иска да дойде! – Пусни го тогава! – Аз го пускам, ала той не ме пуска! 26 М ИЯТ СИ Е дин – Аз, изяде – Деца, тате, баща баницата? аз утре ще рекъл майка я изям на ви синовете – казал се кани най-големият си: да меси баница. син. Кой ще – Ще заколим и прасето. А него кой ще изяде? Най-големият син пак рекъл: – Аз, тате, и него аз ще изям. – Ще сготвим и една гъска. Кой ще я яде? – Пак аз. – Утре ще идем и на нивата – продължил бащата. – Кой, деца, ще оре? – Е, все аз, все аз, пък сега нека е друг! – казал хитрият син. 27 ПА АТА Е А – Жено И – сам-нататък мало се казал трудел някога веднъж от сутрин една из мъжът, двора глупава до без вечер, – вземи работа. жена. а тя Нейният да се ми лутала ушиеш мъж на- риза, че оголях. – Не една, а пет ще имаш – отвърнала жената. Грабнала тя цял топ платно, дето го тъкала майка Ӝ, из- лязла към гората, метнала платното върху една шипка и поръчала: – Шипке, да ушиеш до утре на мъжа ми пет ризи! Вятърът подухнал, вейките на шипката се навели надо- лу, изшумолели, като че отвърнали: „Ху-у-у-баво!” Като се прибрала жената, по пътя край шипката минал пътник, видял бялото платно, прибрал го и си отишъл. На другия ден жената се изправила пред шипката: – Шипко, готови ли са ризите? Шипката мълчала. – Къде ми дяна платното? – повторно попитала жената. Шипката пак нищо не отговорила. – Ще те науча аз тебе! – заканила се жената, грабнала една тояга и почнала да бие шипката. Била я, каквото я била, след туй се завтекла към къщи за търнокоп, че да я изко- пае. Почнала да копае и както копала, попаднала на едно заровено гърне, пълно с жълтици. Навела се над гърнето, бръкнала, нагребала една шепа жълтици и си рекла: – Брей, какво едро просо намерих! Отнесла гърнето вкъщи и отдалеч се провикнала: – Мъжо, излез да видиш какво просо намерих – напролет ще храня с него пиленцата. 28 29 Мъжът излязъл и що да види: жълтици. Той мигом ги потулил в житницата, но така, че жената не разбрала къде са. На другия ден, когато мъжът отишъл на нивата, в се- лото влязъл грънчар с кола грънци и почнал да вика: – Грънци продавам, грънци! Излязла жената и попитала: – Как ги даваш? – Пълно за пълно. Жената грабнала едно кринче и влязла в житницата да го напълни със зърно. Като гребяла, тя напипала заро- веното гърне и си рекла: – Ех, че съм късметлия! Намерих си просото. Ще дам на грънчаря просо наместо жито. Напълнила кринчето с жълтици и го отнесла. Грънча- рят, като видял парите, очите му светнали. 30 Изсипал той всичките жълтици в торбата си и побягнал, като оставил и колата, и магарето, и грънците. – Брей, че глупав грънчар! – засмяла се жената и смъкна- ла от колата всичките грънци. Наредила ги по коловете на плета. За всичките грънци имало място, само за едно пукнато гърне нямало. – Сторете му място! – провикнала се жената към нареде- ните грънци. Грънците не мръднали. – Сместете се да му сторите място – ядосала се жената – или ще ви изпотроша! Но тъй като грънците пак не мръднали, тя грабнала една тояга и ги изпотрошила всичките. След туй набучила пукнатото гърне на най-високия кол, седнала сред двора и запяла. 31 РА ЕТО СИ ИСКА М ИСТОТО С ивото тръните, жело, си търколило ниже врабче то герданче изтървало кацнало се някъде от едно мънистени върху и зърно. се загубило. един Зърното зрънца. плет и почнало Както паднало ни- да в – Хей, плет – изчуруликало врабчето, – дай ми мънисте- ното зърно или ще кажа на огъня да те изгори! – Кажи му де! – отвърнал плетът. – Огънчо – хвръкнало врабчето над огъня, – изгори пле- та! – Не ща – отвърнал огънят. – Докато си имам сухи бу- кови дървета, много ми е притрябвало да горя трънливия плет и да се бода с тръните му. – Ще кажа на реката да те угаси! – Кажи Ӝ де! – отвърнал огънят. 32 Врабчето литнало над реката и зачуруликало. – Речице, моля ти се, угаси огъня! – Ами – отговорила реката, – много ми е притрябвало да гася огън. Додето си имам тия гладки камъчета, които сега броя, защо ми е огъня? – Ще кажа на бивола да те изпие! – заканило се врабчето. – Кажи му де! – Биволчо, изпий реката! – казало врабчето, кацнало вър- ху единия рог на бивола. – Как не – отвърнал биволът, – аз се напасох с такава рос- на трева, че ако пийна и вода – ще ми се надуе коремът и ще се пукне. – Тогава ще кажа на вълка да те изяде. – Кажи му де! – рекъл биволът. 33 Врабчето отишло при вълка в гората. – Вълчо – помолило го то, – ела да изядеш бивола. – Какво ми приказваш – отговорил вълкът, – додето има такива крехки агънца, що ми трябва жилаво биволско месо! – Ще кажа на овчаря да насъска кучетата и те ще ти раз- късат кожуха! – Кажи му де! – обърнал се вълкът. – Овчарко – викнало отдалече врабчето, – проводи куче- тата да изядат вълка! – Додето имам в торбата си мек хляб, защо ми трябва да провождам кучетата да си трошат зъбите с кораво вълче месо – отговорил овчарят. – Но аз ще кажа на мишките да ти изгризат торбата! 34 – Кажи им де! – Мишки – над- никнало врабчето в една миша дупка, – излезте да изгризете кожената торба на овчаря! – Додето си имаме зърно в житницата, ние торби няма да гризем – отговорили мишките. Тогава врабчето заплакало. Видяла го една котка и го попитала: – Защо плачеш, мило врабченце? Я млъкни! Недей натъжава ко- тешкото ми сърце. – Ще млъкна, ако из- ядеш мишките. Изведнъж котката се хвърлила върху миш- ките – мишките – вър- ху торбата на овчаря, овчарят насъскал куче- тата си подир вълка, въл- кът подгонил бивола, биво- лът се навел да изпие реката, реката потекла към огъня, огънят запалил единия край на трънения плет, плетът се уплашил и за да не изгори, намерил мънистеното зърно и го дал на врабчето. То се зарадвало много, кацнало на едно клонче, весело зачуруликало и всички се укротили. 35 ОДЕ И АР И М И АР Е дин – Хайде, огнището ло малко човек побратиме, брашно, да закарал се пече. да той на се А воденицата лъжем. омесил воденичарят Който една жито. пита му от двама Като казал: и я заровил се ни смля- над- в лъже, той да изяде питата. – Добре, да се лъжем – казал мливарят. Воденичарят почнал: – Едно време моят дядо бе градинар. Аз бях млад и му помагах. Веднъж той ме проводи да му донеса една тик- ва. Аз взех секирата и отидох да търся из бостана по-зряла тиква. Вървях, вървях, намерих една. Но като замахнах да я отсека, секирата ми пропадна в нея и се изгуби. Влязох в тиквата да я търся. Вървях три дни и три нощи – няма я. Вътре срещнах един човек да кара девет камили. – Побратиме, не намери ли някъде секира? – Каква ти секира! Аз една камила изгубих и не можах да я намеря, та секира ще намеря. Тогава аз се върнах при дядо и му разправих всичко. Той ме наби хубаво и ми рече: – Ако срещнеш някъде мливар, излъжи го и му изяж пи- тата... – Сега слушай пък аз да ти разправя – казал мливарят и захванал: – Едно време баща ми беше пчелар и имаше мно- го кошери. Той познаваше всяка една пчела и вечер, като видеше, че някоя я няма, тръгваше по гори и планини да я търси. Веднъж баща ми, като ходеше да търси една изгубе- на пчела, съгледа в полето един шоп, че я впрегнал с един бивол и оре ли, оре. Баща ми отиде да си вземе пчелата. Но не щеш ли, яремът Ӝ разранил шията. Баща ми почна да я лекува кой от какво му кажеше. Веднъж един старец 36 37 го научи да сгори от орех ядки и да посипе раната. Добре, но една ядка не изгоряла хубаво, зарасна на раната и на шията на пчелата порасна цял орех. Кой как минаваше оттам, хвърляше с буци пръст да си брули орехи. Върху клоните на ореха се натрупа земя, порасна трева и стана цяла ливада. Качихме се с баща ми да я косим. Гледаме: в ливадата пасе един рогач. Баща ми хвърли косата да го убие. Дръжката на косата се забоде в ухото му. Рогачът се въртя, въртя, окоси всичката трева. Почнахме с баща ми да пластим сеното. Аз се качих на купата, а той ми подаваше с вилата отдолу, вдигнахме пласт чак до небето, пък имаше още сено. Тато ми подаде теслата. Сякох, сякох, пресякох небето и се качих на него. Гледам – ангелчетата ядат кисело мляко. Дадоха ми да ям и аз. Ядох, ядох, наядох се, тръгнах да си ходя. Надникнах 38 отгоре, гледам – купата паднала. Ами сега?... Взех от ангелчетата едно въже и се спуснах по него. Спущах се цял ден и замръкнах на един възел. Счупих на теслата дръжката, накладох огън и останах да нощувам. Не щеш ли, въжето прегоря и аз поле- тях надолу към земята. Ха тук да се спра, ха там да се спра, току плеснах в едно блато и потънах в тиня до шията. Помъчих се да изляза, но напразно. Останах в блатото. Понеже не бях се стригал скоро, косата ми беше голяма като трева. Долетяха диви патки, направиха в нея гнездо и измътиха малки. Дойде вълк да ги изяде. Аз полека-полека улових се за опашката му и извиках: – Ха бре!... Вълкът хукна да бяга и ме извлече из блатото. Като пус- нах вълка, от него изпадна книга, на която пишеше: „Воденичарю, на краставичар краставици не продавай – питата си е на мливаря.” 39 С И И А СМЕТ Е дин – Хайде, по работно селата селянин сливи момиче. да за ги намислил смет, продава. Натоварил сливи да за ожени смет! кола сина със – викал сливи. си за селянинът Тръгнал добро и и карал колата по улиците. Разбързали се жени, моми, баби да метат къщите. Над- преварвали се коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе. Носят и се хвалят: – Я погледнете, цял чувал смет събрах из къщи! Добре, че дойде такъв глупав сливар, та да му я дадем за сливи! Селянинът вземал смет, давал сливи. По едно време до- шло хубаво момиче, било бедничко облечено, но спретна- то и чисто. То застанало отстрани и гледало как жените се надпреварват да продават смет за сливи. – Хайде, девойче, не стой отстрани, ами давай колкото смет си събрала, че току виж, сливите свършили! – рекъл селянинът. Девойката с треперещи ръце разгърнала престилката, а там имало едва една шепа смет. – Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! – казал сливарят. – За толкова смет колко сливи да ти дам? Та то няма да има и да ги опиташ. Иди, иди, донеси още смет! – Нямаме повече смет, чичо – приплакало момичето. – То и това, дето нося, не е от нашата къща, ами ходих да пома- гам на съседите да изметат, та ми дадоха това за помощта. Селянинът, като чул това, много се зарадвал. – Ха така! Да си жива и здрава. Такава работна мома като тебе ще има да яде сливи, колкото си иска. Ти ще ми ста- неш снаха и ще бъдеш добра къщовница – рекъл сливарят и я взел за снаха. 40 41 М Р Е И О ДОСЕТ И Е дна майка Една рано, му майка стояла сутрин защото често до преди който него придумвала и изгрев рано говорела: става, слънце малкия бива той късметлия. си сладко син да спял, става а – И-й, синко, стани да видиш колко е мило, колко е хуба- во слънчицето, като изгрява. Стани да видиш как птици- те и хората бързат по своята си работа! Стани и ще бъдеш късметлия. Чичовият ти син стана рано, та намери пълна кесия с пари... – Намерил я зер, защото друг е станал по-рано, та я е за- губил – проговорил сънльото и пак заспал. 42 ОРА Т И МЕ КАТА Е дин – Защо излязла – Чичо селянин да – не една изръмжала искам орал мечка – нивата отвърнал и тя, се упътила –си. искаш Изневиделица селянинът, ли към да орача. орем разпрегнал от заедно? гората единия вол и на негово място зажеглил мечката. После за- почнал да я боде с остена, за да върви по-бързо. Цял ден орали. Набраздили нивата. На другия ден Баба Меца рекла: – Хайде пък сега да посеем жито! – Да посеем – отвърнал орачът и докарал от житницата си един чувал зърно. Започнали да сеят. Селянинът пръс- кал житото, а мечката влачела трънената грапа. 43 Преминала зимата, настанала пролетта, пекнало лятото. Орачът отишъл в гората, намерил съдружницата си в мечата дупка и викнал: – Бабо Мецо, нашата нива узря, ела да си поделим жито- то, нали сме съдружници. – Ида! – изскочила мечката и се навървила подире му. Като стигнали нивата, Баба Меца се изправила, разгледа- ла правите жълти стръкове, изкривените надолу натежали класове, дълго се чудила какво да вземе и най-сетне отсякла: – Аз ще вземе долното, а пък ти – горното! – Тъй да бъде! – зарадвал се селянинът и пожънал храната. Навързал житото на снопи, овършал го, отвял го и на- правил от зърното една малка купчина, а сламата накама- рил на голяма купа. – Малката купчинка е моя, а голямата купа – за тебе – рекъл той на мечката и пренесъл зърното в житницата си. 44 Баба Меца приближила до купата и захванала да рови сламата. Ровила, ровила и като не намерила нито едно зър- но, тежко въздъхнала: – Излъга ме ти, но другото лято аз ще взема горното, а пък ти – долното! – Тъй да бъде, няма да се караме, нали сме съдружници – усмихнал се селянинът и се прибрал вкъщи. Дошла втората пролет. Орачът впрегнал мечката, изо- рал нивата и посадил картофи. Щом заесенило, Баба Меца се развикала: – Горното е мое. И взела да скубе картофените стъбла. До едно ги изску- бала. А орачът изровил картофите, прибрал ги в чували и ги натоварил на колата си. – Пак ме излъга! – кипнала мечката, изправила се на зад- ните си крака, разперила големите си лапи и посегнала да сграби съдружника си – ще го яде. Той се дръпнал уплашен. 45 Тъкмо в тоя миг измежду храстите подала муцунка една лисица. Мечката я съзряла и си рекла: ,,Защо да не изям и лисицата? Няма да ми дойде много.“ – Повикай лисицата при нас! – заповядала тя на селянина. Селянинът се провикнал: – Кумичке, кумичке, я ела насам! – Не смея – отвърнала лисицата. – Защо? – попитал селянинът. – Защото ме е страх от мечката. Баба Меца застинала неподвижно и тихичко проговорила: – Кажи и` , че не съм мечка, а черен пън. Селянинът повторно се провикнал: 46 – Ела, кумичке! Туй дето го виждаш, не е мечка, а черен пън. – Щом като е пън, мушни го в чувала! – казала лисицата. – Мушни ме в чувала! – обадила се тихичко Баба Меца. Селянинът изтърсил картофите от единия чувал и на- врял вътре мечката надолу с главата. – Ха сега – добавила лисицата, – завържи чувала с въжето! – Вързах го! – отвърнал селянинът. – Ха сега пък вземи секирата и бухни мечката по главата! Селянинът грабнал секирата и – тупа-лупа – утрепал мечката. След туй поканил лисицата да се качи на колата, откарал я в село и я пуснал в курника – да си избере най- тлъстата кокошчица за награда. 47 АМ А МЕ Е ИСТИ А Т ръгнах раснал Попаднах не високо. намерих. аз Какво да в една вървя, да долина. правя? ходих, Там Взех, ходих виждам че по сеполята качих един на дъб, – нищо него. из- Отведнъж той почна да расте. И порасна толкова много, че главата ми до облаците допря. Сега накъде? Но нали се досещам – веднага пробих об- лака с глава, качих се на него и тръгнах. 48 Вървя аз все направо. Малко ли, много ли съм вървял, отведнъж гледам една бабичка наклала огън, мекици прави. – От долния свят ли си? – пита ме тя. – От долния, бабо. – Казват, че там мухите били скъпи, а кожите евтини. При нас пък за една глава от муха една телешка кожа дават. Аз си казах: – Не е лошо мухи да наловя и с кожи да ги сменя. Ще продам после кожите и ето ме богат. Върнах се бързо към дъба, слязох, налових мухи и хайде пак на облака. Отивам право при бабата. – Бабо, казвам, така и така. НӚ ти мухи, дай ми кожи. 49 Разменихме се. За хиляда мухи – хиляда кожи. На това отгоре бабата от радост и с мекици ме нагости. Нарамих аз кожите на гръб и хайде назад. Стигам до мястото, гдето бе дъбът, а дъбът го няма – ня- кой го отсякъл. Какво да правя? Лошо. Пък и пуста стълба няма. Няма и кой да ме свали, пък мене ми се искаше у дома да си отида, да не скитам вече по чужди страни. Тогава реших да режа кожите на ремъци. Рязах, рязах – изрязах половината, наставих ги един за друг, завързах ги яко за облака и почнах да се спускам по тях. Като стигнах до последния ремък, гледам – земята още много далеко, едвам се вижда. Връщам се назад, нарязвам и останалите кожи, наставих ги към другите ремъци, пак почнах да се спускам. Стигнах до последния ремък, гледам – земята пак далеко. А вятъ- рът ме люлее насам-нататък като перце. Веднага усетих, че ме ухапа бълха. Хващам я бързо аз, одирам Ӝ кожата, направям още ремъци, завързвам ги пак и се спускам. Наближих земята, но все пак високо ми се вижда – страх ме е да скоча. Увиснах така, а вятърът ме люлее от град над град, от планина над планина и отведнъж ремъците се скъсаха и аз – бух в едно тресавище. Потънах до шия. Седя така в тресавището и си мисля: „Слаба е кожата на бълхата – не издържӚ.“ 50 51 Стоя така в калището. Само главата ми се вижда. Наистина, с голям труд най-после успях да си измъкна ръцете, но няма за какво да се хвана, че да се подема, та да изляза. Пък под краката си твърда земя не усещам. Беше пролетно време. Почнаха да прелитат диви пати- ци, да оглеждат мястото и да търсят удобство за гнезда. На един чифт патици това тресавище се хареса и понеже главата ми представляваше малко сухо място, а косата ми – добро скривалище, направиха си върху нея гнездо. Женската снесе яйца и почна да ги мъти. Измътиха се ху- бави, игриви патици, а майката почна да отлита да им търси храна. Веднъж, когато я нямаше наблизо – мина една мечка. Съгледа тя гнездото и почна да обикаля оттук-оттам, да търси място да мине и да грабне патенцата. 52 Най-после сполучи хитрушата и не знам как, приближи се до патенцата. Жал ми стана за милинките птиченца. Нали на главата ми бяха се измътили! Не се стърпях аз, посегнах и дръж мечката за опашката. Бре, като се подплаши оная ми ти мечка, като подскокна! Ама така силно подскокна, че заедно с нея аз изхвръкнах от тресавището и се намерих на сухо с мечата опашка в ръка. Снех тогава от главата си гнездото с патенцата, оставих го на една буца в блатото и си отидох у дома. А мечата опашка и до днес пазя за спомен. Ако видите някога мечка с къса опашка, да знаете, че е тая същата, дето ме измъкна из блатото. 53 СМЕТКА Е дин Вървял града кошница по шоп на пътя пазар. с с яйца. бял и си На кожух приказвал рамо и той свински високо: носел тояга, цървули а на отивал тоягата в – В кошницата има сто яйца. Ако ги продам по лев, ще получа сто лева. Ако ги продам по два лева, ще ми се събе- рат двеста. От пазара с тези пари ще си купя едно женско прасе. Ще го храня, ще си го гледам като писано яйце. То ще ми опраси дванайсет прасета. Като пораснат и те, ще по- чнат да се прасят, додето дворът ми се напълни с ей такива свине. Ще ги откарам на пазара и ще ги продам. С получе- ните пари ще си купя един хранен кон и нови дрехи – не ти е работа. Ще се пременя, ще яхна коня и все край къщата на Гана хубавица ще се разхождам. Ще ме види Гана хубави- ца и ще рече: „Искам оня, дето е на коня“. Ще се оженим и тя ще ми роди едно момче – Богданчо. Ще отида на пазар, ще му купя ябълки и като се върна вкъщи, Богданчо ще се завтече да ме посрещне: „Тате, какво ми носиш?“ Аз ще протегна ръка да го прегърна: „Ела ми, сине, ела, Богданчо, тате да ти даде една ябълка!“ И както бил много занесен, шопът протегнал ръце, из- пуснал тоягата, а кошницата с яйцата паднала на земята. Яйцата се строшили до едно. Навел се злочестият шоп над кошницата и почнал да търси здрави яйца. Край него ми- нал един пътник. – Побратиме – попитал шопът, – откога вървиш подире ми? – Откакто започна да печелиш, додето загуби всичко, все подире ти съм вървял – отвърнал пътникът. 54 55 объркали Т риста и Нарамили седнали си краката души да брадвите, умници си и като починат. вървели, тръгнали рекли Добре, да стават, вървели, да ама секат не като уморили знаели една седели, гора. кои се крака на кого са и се скарали. Един викал: – Тия крака са мои! – Не, мои са – викал друг. – Не се карайте за чужди крака: те са мои – викал трети. Работата дошла до бой. В това време минал един хитрец. – Хей, байо – извикали му умниците, – ела да ни поми- риш: объркахме си краката и не знаем кои на кого са. – Добре, ама какво ще ми дадете? – рекъл хитрецът. – Какво имаме, та какво да ти дадем – отговорили ум- ниците. – Ще ти дадем секирите си, само ни помогни да си намерим краката. – Добре, добре – рекъл хитрецът, па като взел една де- бела тояга, почнал да удря през краката с колкото си сила имал. Умниците наскачали и се разбягали настрана, всеки със своите си крака. – Е, байо, благодарим ти! Какво щяхме да правим, ако не бяхме си намерили краката? Умниците дали секирите си на хитреца, той ги прибрал и си заминал. 56 57 Н ие – Ех, за чинем. сега дърва. бяхме както Тогава двама Насякохме сме брат огладнели, братя ми дърва юнаци. рече: да и има седнахме Отидохме една бяла да в гората си и пре- по- бяла погача, че да си я излапаме! Додето изрече – не знам откъде, дойде и се търкулна пред нас една бяла-пребяла погача. Разчупихме я. Изла- пахме я двамата с брата. – Ех, сега пък да има една бъклица вино, че да си го изпием! – повторно рече брат ми. И още недорекъл – напреде ни се умъдри една бъкли- ца с вино. Дигнахме бъклицата, изпихме я. 58 Очите на брата ми светнаха. – Ех, де я сега мечката да се поборим! – рече той и още недорекъл, напреде ни се изправи една рунтава черна мечка. – Бре, ами сега? Какво да правим? Аз като всеки юнак имам две сърца. Едното вика „дръж!“, а другото вика „беж!“ Кое да послушам, кое да послушам?... Я – рекох си – да послушам второто, дето вика „беж!“ и побягнах вкъщи. Когато на другия ден отидох в гората да видя какво е останало – от брата си намерих един цървул, а от мечка- та – нито косъм. 59 Е дин жива дял село душа: една гладен да нито търси овца вълк овчар, нещо – пасе излязъл нито за сама-самичка. хапване. кучета. из гората До Вълкът бистрия Наоколо и тръгнал се ручей завтекъл нямало към ви- към овцата: – Овчице – рекъл той, – добре, че те намерих, инак щях да умра от глад. Ела на отсамния бряг да те изям! – Щом като си решил да ме ядеш, няма що, изяж ме – отвърнала овцата, – но ти виждаш каква съм изпосталяла. Само кожа и кокали. Нищо няма да разбереш от мене. По- 60 добре почакай до пролетта. Аз ще обагня едно бяло агне. Ще си го охраня хубаво. А ти ела на Гергьовден! Повикай ме! Щом чуя гласа ти, ще изведа агънцето да си го изядеш. То ще бъде толкова тлъсто, че ще има да ме поменуваш, додето си жив. – Не е лошо нещо тлъстото гергьовденско агънце – рекъл вълкът, облизал се и оставил овцата. Преди да влезе пак в гората, той се обърнал и викнал: – Ами как ще те извикам, като не ти зная името? – Името ми е Патила! – блейнала овцата и побягнала към село, а вълкът влязъл в гората. Минала зимата, дошла пролетта. Тъкмо на Гергьовден вълкът се изтърсил пред кошарата и викнал: – Патило, хей, Патило, излез! А Патила се била притулила сред стадото с агнето си и оттам се обадила: – Ако не бях патила, не бих се сред стадото скрила! Кучетата подушили вълка и го прогонили. 61 СПОРЕД МЯСТОТО И МЯРКАТА разбойници. Е дин вал Веднъж, разни човек басми ходел като с минавал и каручката се прехранвал. през си една от село гора, на срещнали село, прода- го – Стой! Човекът спрял каруцата. – Къде отиваш? – попитали го разбойниците, като улови- ли коня му. – Ходя по селата, та продавам басми. – Дай стоката да я видим! Човекът извадил няколко топа басми. – Как я продаваш? – попитали разбойниците, като харе- сали един топ. – Десет лева метърът – отговорил продавачът. – Добре! Отрежи ни пет метра – казали разбойниците. Човекът извадил метъра и почнал да мери. – Не, ние не признаваме твоя метър. Иди да отсечеш ей онзи прът в гората – посочили му те един дълъг прът, – и с него ще ни отмериш. Човекът нямало какво да прави – отишъл, отсякъл пръта и почнал да мери. Разбойниците гледали отстрана. Човекът отмерил един прът, отмерил два пръта и току се засмял. – Защо се смееш? – попитали разбойниците строго. Човекът отговорил: – Помислих си: на каквото място сте ме намерили – и тая мярка ми се вижда малка, затова се и засмях... 62 63 К МА ИСА КР СТ И А В еднъж – Хайде, Първо къща Кумчо да лисицата се живеят заели Вълчо и да и заедно вълкът си – рекла приготвят да се се тя, сдружили грижат – зимнина. ти да за донесеш –прехраната решили мед в една си. от някой пчелин, пък аз ще потърся делва. Речено – сторено. Намерила Лиса голяма делва покрай плетищата, а Вълчо я напълнил с мед. Похлупили я и я скрили до къщичката си, като се уговорили да не ядат един без друг от нея. Не минало много време обаче и на Лиса `и се дояло медец. Взела тя да хитрува: – Кумчо Вълчо, някой почука на портата. Ще видя кой е. 64 Отворила лисана вратата, постояла малко навън, а като се върнала, рекла: – Канят ме да кръщавам детенце. Да ида ли? – Върви, Лисо! – рекъл вълкът. – Аз ще остана да пазя къ- щичката. Излязла лисицата и – право при делвата. Отхлупила я, наченала от меда, облизала се и се прибрала. – Как кръсти детето, Лисо? – попитал я вълкът. – Начиналче! – отвърнала тя. Не минало много време и на Лиса пак `и се дояло медец. – Вълчо, някой чука на портата – рекла. – Ще видя кой е. Излязла тя навън, постояла там малко, а като се върнала, измърморила: – Пак ме канят да кръщавам дете. Да ходя ли? 65 – Иди, Лисо! – отвърнал вълкът. – Аз ще остана да пазя къщичката. Тя само това и чакала – отишла право при делвата. Пре- половила меда, облизала се и се прибрала. – Как кръсти детенцето? – попитал я Вълчо. – Досредалче – казала тя. След няколко дни лисицата отново тръгнала да кръщава. Този път тя изяла всичкия мед, а после облизала делвата и я търкулнала в дола. Щом се прибрала вкъщи, вълкът я по- питал: – А сега, кумице, как кръсти детето? – Близначета бяха, Вълчо – усмихнала се лисана. – Едно- то кръстих Облизанко, а другото – Търкуланко. Така Кума Лиса изяла всичкия мед, а вълкът – нали е глу- пав, хич и не се досетил къде е изчезнала делвата. 66 О АТИЯТ И ЕД ИЯТ В – Ами еднъж – – Ти Защо аз защо имам богатият да не те хиляда поздравявам? ме поздравяваш? рекъл жълтици, на бедния: мога да ти дам петсто- тин. – Ако ми дадеш петстотин, ти ще имаш петстотин и аз ще имам петстотин – защо да те поздравявам! – Ами мога да ти дам и хиляда! – Ако ми дадеш хиляда, още по-добре: аз ще имам хиля- да, а ти – нищо, защо тогава да те поздравявам! 67 МА КИЯТ ИТ Р ПЕТ Р али малкия Петър слуга. Една сутрин чорбад- жийката разточила баница, изпекла я, покрила я с кърпа, за да омекне, и му рекла: – Аз излизам. Ти измети и насечи дърва! И да не ядеш от баницата! Сбърках, та вместо сол, сложих отрова. Помел надве-натри малкият Петър, позавъртял се, а очите му все в тепсията с баницата. Повдигнал единия край на кърпата и – щип! – откъснал си едно парченце. Повдигнал пак – щип! – откъснал си друго. Че като му се усладило, че като защипал – преполовил баницата. – Я да насека дърва, че ми дойдоха силите – рекъл си Петърчо и така замахнал с брадвата, че дръжката Ӝ се счупила. 68 Прибрал се в стаичката той, легнал и заспал. По едно време чорбаджийката се върнала и що да види – бани- цата преполовена! А Петърчо спи. Събудила го. – Петърчо, ти ли преполови баницата? – Аз, чорбаджийке. – А защо спиш? – Чакам да се отровя. – Защо да се отровиш? – Защото счупих дръжката на брадвата, докато сякох дърва. И да не ям бой, реших да се отровя. Ти нали рече, че баницата е отровна? Разсмяла се чорбаджийката – повярвала-неповярва- ла, но му простила. 69 ИТ Р ПЕТ Р И АСТРАДИ ОД А итър Петър и Настрадин Ходжа се препирали кой на- род има повече празници. Ходжата викал, че е тур- ският, а Хитър Петър – българският! – Ха на бас! – рекъл Хитър Петър. – На що? – попитал Ходжата. – Казваш ти един празник – усмихнал се Хитър Петър, – изскубваш ми косъм от мустака и ми удряш плесница. Кажа аз празник – лепвам ти шамар и ти изскубвам косъм. Настрадин Ходжа се съгласил и пръв започнал: – Ние имаме рамазан байрам, седем дни. Трай, че те по- чвам! – той отскубнал седем косъма на Хитър Петър и му лепнал седем плесници. – Имаме и три дни курбан байрам – продължил Ходжата и лепнал три нови плесници на Хи- тър Петър и нови три косъма му оскубал. Хитър Петър мълчал и само стискал зъби. – А още... – рекъл Ходжата и спрял, турските празници свършили. Тогава започнал Хитър Петър: – За Коледа – три косъма и три плесници. За Великден – три косъма и три плесници. За неделята преди Великден и след него – четиринадесет косъма и още толкова плесни- ци. После – за Игнажден, Стефановден, Йордановден, Ива- новден, Атанасовден, Тодоровден, Петровден, Кръстовден, Илинден, Арахангеловден, Никулден и тъй нататък... Когато брадата на Ходжата съвсем изтъняла, Хитър Пе- тър рекъл: – А сега – Свети четиридесет мъченици! – Спри! – изревал Ходжата, който вече виждал звезди по- сред пладне. 70 71 ЕМ О А РА И ЕМ О О Р С А еднъж Хитър Петър си вървял из чаршията – гладен, жаден и брадясал – нямал пукнат грош да се обръс- не. Вървял, вървял, а насреща му симидчия. Спрял, загледал се в симидите, нещо брои. – Какво броиш, приятелю? – рекъл му симидчията. – Малко са ти симидите. – С тия симиди сто души нахранвам – засегнал се симид- чията. – А аз ги изяждам сам. – Не може да бъде! – Ха, на бас! – Какво залагаш? – Брадата си. – Май че ще те обръсна, приятелю! – рекъл му симидчи- ята. – Почвай да те видя! Почнал симидите Хитър Петър. Нагъвал, нагъвал, ял, ял, ял, стигнало му до козирката. А симидчията обикалял около него и викал: – Яж, яж, иначе ще ти обръсна брадата! – Печелиш баса! – рекъл му по едно време Петър. – Я ми обръсни брадата! А навалицата наоколо примирала от смях. Симидчията по едно време се усетил: – Бе, как се казваш, момче? – Хитър Петър – рекъл му добре избръснатият Хитър Петър. 72 73 ОПАР Т А ПОПА якога имало такъв обичай – щом попът заколи пра- се по Коледа, да събира миряните на кебап – те пък му носели дарове, от които попската къща ставала тясна. Да, ама попът от селото на Хитър Петър бил голям скъперник – ръката му само взимала, не давала. – Петре, как да отърва шопара? – тюхкал се попът. – Има само един начин, уж че някой го е откраднал! – ре- къл наш Петър. Увиснал на ченгела точно пред Коледа шопарът на попа, а гладниците обикаляли около ченгела и точели зъби. Вечерта, докато попът чел за Бог да прости на бабите, Хитър Петър смъкнал заклания шопар от ченгела, метнал го на магарето и... имаше шопар – няма шопар! На сутринта попът зяпнал – ченгелът празен! 74 Тук шопар, там шопар, няма шопар. – Бре, Петре, шопарът го няма! – рекъл попът. – Тъй думай, дядо попе! Как иначе ще ти повярват? Насам шопар, натам шопар, няма шопар. – Бре, Петре, шопарът изчезнал! – викнал попът. – Тъй, дядо попе, тъй реви – как иначе ще ти повярват? – Бре, Петре, во истина го задигнали! – ревнал попът. – Во истина, дядо попе, во истина го задигнали – как ина- че ще ти повярват? Та тъй с шопара на попа. Тая Коледа Хитър Петър ял блажно. Дал и на сиромасите. 75 С Р ЕК Т А С ЕТА итър Петър имал един овен и много си го обичал. На съседите си той казвал: – Този овен съм го обрекъл на вас. Когато склопя очи, вие ще го изпечете, ще си похапнете и ще кажете две-три хубави думи за мене. Но съседите на Хитър Петър – кръчмаринът и селският чорбаджия, искали час по-скоро да изядат овена. Те отиш- ли при попа и го попитали как да склонят хитреца, че да тегли ножа на овена. – Тази работа оставете на мене! – рекъл попът, наложил си килимявката и отишъл при Хитър Петър. 76 – Лошо, Петре, лошо – казал му. – Вече е дошъл свършекът на света. Утре не, а вдруги ден ще настъпи краят. Остава ни само един ден живот. – Откъде научи тази новина? – попитал Хитър Петър. – В книгите пише. Нали вярваш в книгите? – Вярвам – рекъл Петър. – И сега какво ще правим? – Ще се съберем на приятелско угощение – казал попът, – за да прекараме весело последния ден от живота си. От нас виното, а от тебе овена, може ли? – Може. Хайде да направим веселбата долу в ливадите до реката. И ощe: утре всички трябва да си облечем най-новите дрехи, за да ни бъде по-весело. 77 На другата сутрин четиримата веселяци – пременени като за сватба – нагазили в ливадите край реката. Наклали огън, одрали овена и го набучили на шиш. Попът рекъл: – Ти, Петре, остани да въртиш шиша, докато се изпече овенът, а пък ние с приятелите ще се изкъпем в реката. И като се разсъблекли, попът, кръчмаринът и селският чорбаджия се бухнали в прохладната вода. А Хитър Петър най-напред завъртял шиша над огъня, сетне сграбил дре- хите на тримата и ги хвърлил в пламъците. По едно време пристигнали окъпаните и потърсили дрехите си. – Петре – започнали да викат, – къде си дянал дрехите? – Изгорих ги – отвърнал спокойно Хитър Петър. – Бе, ти луд ли си? Как ще се покажем голи пред хората? – Не съм луд – отвърнал Хитър Петър. – Но аз си поми- слих тъй: утре настъпва свършекът на света. Щом като няма да живеят, защо им са дрехи на моите приятели? А и дядо поп често казва в проповедите си, че на този свят всички са дошли голи и голи трябва да го напуснат. 78 КО КАК О И Я оканили Хитър Петър на угощение с пече- но агне. Яли, що яли, пили, що пили – на- края решили да се пошегуват с наш Петър. Забаламосал го един да се обърне, друг събрал всички кокали от трапезата, трети ги сложил пред него. И тримата се провикнали: – Я вижте колко лаком е наш Петър! Що кокали е оглозгал! – и се запревивали от смях. Изчакал ги да се посмеят наш Петър, па рекъл: – Наистина си похапнах добре, но всеки яде спо- ред акъла. Аз отбирах само месото, а вие – както виждам – сте изяли и кокалите! 79 СЪДЪРЖАНИЕ ЛАКОМ ДОЛ МЪРЗЕЛИВИЯТ БЪРЗАТА РАБОТА – СРАМ ЗА МАЙСТОРА ГУЗЕН НЕГОНЕН БЯГА ГОСТЕНЧЕТО ГЛУПЧО НА ПАЗАР КОН ЗА КОКОШКА ТРИ УМНИ ГЛАВИ СМЕЛЧАГА УМНИЯТ СИН ГЛУПАВАТА ЖЕНА ВРАБЧЕТО СИ ИСКА МЪНИСТОТО ВОДЕНИЧАР И МЛИВАР СЛИВИ ЗА СМЕТ МЪРЗЕЛИВ, НО ДОСЕТЛИВ ОРАЧЪТ И МЕЧКАТА ВАМ ЛЪЖА, МЕНЕ ИСТИНА СМЕТКА ТРИСТА УМНИЦИ ДВАМА БРАТЯ ЮНАЦИ ПАТИЛА СПОРЕД МЯСТОТО И МЯРКАТА КУМА ЛИСА КРЪСТНИЦА БОГАТИЯТ И БЕДНИЯТ МАЛКИЯТ ХИТЪР ПЕТЪР ХИТЪР ПЕТЪР И НАСТРАДИН ХОДЖА ХЕМ ГО НАХРАНИЛ, ХЕМ ГО ОБРЪСНАЛ ШОПАРЪТ НА ПОПА СВЪРШЕКЪТ НА СВЕТА КОЙ КАКВО ИЗЯЛ