Е каруцата, дин намислила старец тръгнал да наловил открадне си много за улова дома. риба му. Една и Изпреварила като лисица я натоварил го видяла го, лег- на и нала насред пътя и се престорила на мъртва. Стигнал до нея дя- дото, гледа я – умряла! Ритнал я веднъж, дваж, тя не мърда. Взел тогава старецът, че я хвърлил отгоре върху рибата, пък си рекъл: „Ето и риба за децата, и кожух за бабата!“ Когато умрялата лисица оживяла, взела, че изхвърлила от ко- лата цялата риба. После я събрала и си я отнесла вкъщи. Дядото си отишъл у дома и още от вратата се провикнал: – Бабо, хвърляй вехтия кожух, защото ти нося нов – от лисица! И бабата хвърлила вехтия кожух в огъня, та изгорял. Но когато изтичала тя навън да види новия кожух – ни кожух, ни риба, ами останала и без стария. Накачила Кума Лиса рибата край огнището – да си я пази за зимнина. Подир няколко дни `и дошъл на гости вълкът. Като сед- нали край огъня, Лиса му рекла: – Кумчо Вълчо, не гледай над огнището, че има много тръни, да не си убодеш клепачите! Вълкът обаче погледнал – и що да види – окачена виси много риба! Попитал лисицата откъде я е взела и тя му рекла, че уж я е наловила под воденицата. Вълчо `и рекъл да го заведе, та и той да си налови. На другия ден Кума Лиса го отвела край воденицата, върза- ла му една делва на опашката и вълкът пуснал делвата заедно с опашката си в една дупка на леда (било зимно време). Лисицата почакала, почакала да му замръзне опашката с дел- вата, пък отишла и извикала: – Воденичарю, воденичарю, има вълк под колелото! Излязъл воденичарят, взел една тояга, та удрял, удрял – пре- бил от бой вълка, без малко да му откъсне опашката. Кума Лиса през това време влязла във воденицата и изяла ка- шата на воденичаря, после се отъркаляла в брашното и побягна- ла. Изтичала при вълка, все едно не го вижда, и почнала да охка, сякаш я боли – оплакала се, че воденичарят и нея я е пребил. После тръгнали двамата заедно по пътя да търсят нещо за яде- не, а лисицата рекла: – Кумчо, нали ми е объркана главата, та забравих да ти кажа! Мене ме пратиха да те поканя на сватба! А пък аз, пуста ми гла- ва, не се сетих да ти кажа веднага, та да видиш какви гозби са ни сготвили, ръцете си ще изядеш! – Хайде да идем, кумице – рекъл Вълчо, – че съм умрял от глад! Станали и хайде на сватбата. Лисицата рекла: – Чакай аз да ида да кажа да ни посрещнат. Отишла и извикала: – У-а-а! Вълк ви иде на сватбата, вълк ви иде на сватбата! Всички хора, които били на сватбата – кой с мотика, кой с ло- пата, кой с дърво – погнали вълка, та го набили, както се полага. А пък Кума Лиса през това време влязла в къщата. Наяла се хубаво, а после видяла, че има квасено мляко. Взела, че се нама- зала по главата и избягала. Бягала, бягала, настигнала вълка. Започнала пред него да охка и да се вайка: – Олеле, главица, олеле, крачета! – Какво ти е, кумице? – Ох, ох, олеле, убиха ме! Ох, ох, олеле, ще умра! После се търколила на земята, пък рекла: – Я виж, Кумчо Вълчо, мозъкът ми съвсем изтече! – Е, щом е така, кумице, да те понося ли малко? – Ех, Кумчо Вълчо, няма да забравя добрината ти, ако ме по- носиш, да не ме стигнат и да ме доубият! Качил я на гърба си вълкът, а тя започнала да си бърбори: – Болен здрав носи, болен здрав носи! – Какво си говориш, кумице? – Бая си на главата, Кумчо Вълчо, защото ми се вие свят. Пак я понесъл той, а тя пак започнала нейното да си повтаря. Вълкът пак я попитал, а тя пак същото му отвърнала. А като стигнала до дупката си, скочила от гърба на вълка и му рекла, така че добре да я чуе: – Болен здрав носи! Вълкът се спуснал да я хване, а тя се скрила в дупката до един корен. Вълкът започнал да бърка в дупката, за да я измъкне, хва- нал я за крака, а тя извикала: – Корен-крак теглиш, корен-крак теглиш! И вълкът я пуснал. После пак бръкнал, хванал корена, а лиси- цата му извикала: – Олеле, краченце, олеле, краченце! Вълкът още по-силно затеглил, но като се откъснал коренът изведнъж, Кумчо Вълчо се изтърколил от брега надолу.